петък, 25 ноември 2011 г.

Измислени меденки

Отново да кажа: няма време! До Коледа остава точно един месец! Но не това е конкретната причина днес направя тези меденки. В един момент се сетих за дядо ми, който по едно време много обичаше да яде солети, докато пие кафе. Много му се чудихме, дори го бяхме взели на майтап по този случай. Реших да му направя меденки за кафе.


Продукти (макар че обичам да слагам на око):
  • 2 яйца 
  • щипка сода
  • 1 чаена чаша захар
  • 2-3 супени лъжици мед
  • 1 чаена чаша олио
  • канела
  • джинджифил
  • ванилия
  • брашно докато стане меко, хомогенно тесто
Всичко това се смесва като накрая се слага брашно, за да се получи тесто за разточване. Оставя се в хладилника за 20- 30 минути. След това тестото се разточва и се изрязват меденките с помощта на форми за сладки. Тук може би е мястото да кажа и от къде са новите ми формички на сладки. Магазинчето се казва Aromas House. Ето го и сайта им. Нещата от там могат да се поръчат и да пристигнат на адрес, имат и магазинче на Неофит Рилски в София, близо до централата на СДС на Раковска. 

Сладките се пекат на умерена температура до готовност. Отделят се лесно от тавата, така че няма ядове с отделянето им :)

Като изстинат, може да бъдат декорирани. Декорацията е въпрос на вкус, умения и въображение. Ето какво се получи при мен.


Ако на някого са му харесали формичките, цък.




неделя, 13 ноември 2011 г.

Midnight in Paris



Така, така... Не обичам да правя ревюта на филми, още по- малко критики, защото съм склонна да вярвам, че не всеки вижда това във филма, което и другите.



За този филм се изкуших. Той грабва още с първите кадри, с първите звуци. Прекрасно положен във филма е всеки един кадър от него. Разбира се, това може да се каже с голяма доза успех за почти всеки филм на Уди Алън. И него много го харесвам. Това, което ме притесни още в началото, е изборът на актьора за главната роля. Става въпрос за Оwen Wilson, който ми е познат от по- скоро посредствени американски комедии.



Разбира се, който и американски актьор бяха сложили до Marion Cotillard( позната още от Inception и La vie en Rose) или пък Карла Бруни, щеше да изглежда по същия нелеп начин. 

Филмът е удивително лесен за храносмилане. Не ангажира по никакъв начин. Предполагам, че и лесно се забравя, а впоследствие оставя в устата само вкус на вино и тежък цигарен дим. Но това ще разбера по- късно. Атмосферата на филма обаче е поразително приказна. Толкова лесно унася, приема и те всмуква, че чак е гадно, когато свършва :)

Първите минути на филма предполагат точно това, от което вече ми се повръща. Двама влюбени, сгодени при това са на нещо като меден месец в европейски град. Единият от двамата( в случая Гил, сценарист, решил да напише своя първи роман( Оуен Уилямсън в ролята) си пада малко по- арт от другия. Другият, в случая годеницата на Гил- Инез( Рейчъл Макадамс) принадлежи на горната средна класа в Щатите, дразнеща как така не иска да се премести да живее в Париж, а предпочита Малибу. До края на филма Инез показва едно туристическо отношение към града, за разлика от годеника си.

Една вечер, опиянен от виното и от мечтата си за Париж през нощта, а може би и търсещ творческо вдъхновение, Гил решава да се прибере в хотела си по- рано от Инез, която решава да отиде на танци. Той обаче се губи из града и точно в полунощ в една от уличките на Париж 
пристига старо Рено, от което развеселена компания приканва Гил да се присъедини. И така започва приказката. 

Филмът е наистина приказен. Чудесна работа на кинематографа, на пръдъкшън дизайнера, на музиката на Stephane Wramble и разбира се на магьосника Уди Алън.

Малко снимки



Страхотната Карла Бруни


И кадър с Рейчъл Макадамънс


И не мога да не споделя нещо много любимо от филма
Luis Bunuel:: A man in love with a woman from a different era. I see a photograph!  
Man Ray: I see a film! 
Gil: I see insurmountable problem! 
Salvador Dali: I see rhinoceros!
И последно:

Трейлъра




И малко музика :)



сряда, 2 ноември 2011 г.

Време е!

Отдавна не съм писала. Не, че няма какво да кажа. Има. Но не искам. Опитвам се да се изолирам от неприятната информация. И мисля, че успях.

В личен аспект мога да се похваля, че съм вече здрава. Това не е малко, нито е без значение. Но и тук се опитвам да се изолирам. Не искам да й придавам подходящата за нея важност- достатъчно ми беше промяната във всичко около мен, за да си казвам "какво щеше да стане, ако.."

Второто нещо, с което искам да се похваля, е Коледа. Вярно, че Коледа е точно след 54 дни, но вчера взех подарък за приятеля ми и мисля, че това даде начало на коледното ми настроение. Миналата година започнах с коледните сладки няколко дни преди празника. Тази година няма да е така. Затова: време е за репетиция!

Заради възстановяването ми, тази година ще правя сладки без и до едно яйце. Вчера направих desk research и се оказа, че изобщо няма да е лесно :)

Сега искам да покажа няколко снимки от миналогодишните ми гордости :)







Рецептите не ги помня. Никога не помня рецепти. Дори и сто пъти да ги правя. Затова и не мога да кажа от къде са. Най- вероятно повечето са от прекрасния форум на BG-mamma. Някои може и да са от блогове. Обещавам обаче тази година да си направя, както красива тетрадка с рецепти, така и тук да слагам рецепти към нещата, които правя. 

понеделник, 26 септември 2011 г.

Записки по Катунинските въстания


Случилото се в Катуница е нещо страшно  и ужасяващо по няколко причини.

Първата и според мен най- важната е, че човешкият живот се обезценява. По какъв друг начин може да бъде обяснен факта, че заради спор между две деца на 8 и 9 години, е отнет по особено жесток начин живота на едно момче. Още по- плашещото е, че това е съзнателен акт. Когато извършителят на нещо такова е с психически отклонения, имал е тежко детство, бил е в затвора, по- лесно могат да бъдат преглътнати от обществеността убийствата. Извинявам се за огрубената лексика. Но когато има съзнателно действие, плод на една караница, а пък извършителят е от малцинствата и действа по нареждане на цигански барон, вече става нетърпимо. Толкова нетърпимо стана и за момчетата, които се вдигнаха на 200 километра, за да отидат и да раздават правосъдие. Но за това по- късно.

Медиите се постараха да ни покажат кой е Кирил Рашков и защо е Цар Киро. По принцип българина не обича да гледа как някой покрай него преуспява, а пък щом го прави по незаконен начин и е циганин, омразата не може да бъде по- голяма. Припомниха ни медиите и други несправедливости от клана- те плащат на всеки, за да му запушат устата; блокират общински пътища; внукът на цар Киро кара мерцедес за 200 000 лв. с 200 км/ч., той е малолетен и е осъден условно; заплашват с убийство всеки, влязал в пререкание с тях. Това дразни. И би дразнило дори Рашкови да не бяха цигани. Това само усили конфликта и етническата принадлежност доведе тълпите в селото. Когато справедливостта не се раздава по установения от държавата начин, тя преминава в народа. А народът може да бъде особено жесток.

А, за да бъде жесток не е нужно много в случая: всеки ден той вижда как на циганите контрольорите не им правят проблеми, как грабят по селата, как се издържат от помощи, които редовните данъкоплатци плащат. Българите четат и слушат за сбивания, кражби и откровена наглост, заставаща зад етническия модел на страната. Мълчи се, защото пламне ли веднъж огънят на етническата омраза, могат да се случат ужасни неща.
Явно това са го разбрали и медиите и затова побързаха да представят бунта в селото като сбирка на дрогирани младежи, които рушат наред. Много по- лесно е да се представят така нещата, а не като раздаване на справедливост срещу цигански лидер заради етническо убийство.

Партиите също не бързаха да заявят мнението си по случващото се. Това е трудно да бъде направено по две причини. Първата и най- важна за тях е, че се намираме в месец пред избори. Много важно е да се балансира между потенциалните гласоподаватели и обвинения към когото и да е било. Ясно е, че трябва да се осъди убийството, ама как? Нали циганите също са гласоподаватели и то от най- лесните. Едновременно с това обаче ако се заеме неправилната позиция много лесно може да се загубят гласовете на един по- интелигентен и разумен вот, какъвто е този на средния българин- работещ и образован, а такъв е таргетът на всяка една от партиите. Никоя партия не може да бъде малцинствена( според Конституцията), но пък и не са за подценяване числеността на малцинствата. Втората причина е начинът, по който може да бъдат натрупани дивиденти за партията. Дали да се случи чрез нападки към правителството, или пък към неразбирането на етническите проблеми, а защо не и двете. И вече гледаме популизъм в действие.

Това, което ще се случи, няма да са последователни действия. Правителството ще реагира, ще направи това, което трябва или поне ще симулира дейност. Няма как- до изборите остават не по- малко от месец. Партиите ще се опитат до последно да използват случая, за да спечелят проценти за сметка на ГЕРБ. На организиращите се протести срещу (?! Тук оставям правото на всеки да определи срещу какво протестира) ще присъстват все по- малко хора. А причините за това са доста битови: първият мина, минава все повече време от случилото се, времето е лошо, седмицата е работна. Не че хората нямат позиция по случващото се. Просто ред битови фактори няма да ги накарат да излязат.

Аз също няма да изляза. Бях на вчерашния протест и беше хубаво в началото. Тълпата беше разнородна. Уж се бяхме събрали да почетем паметта на двете момчета. „Лидерът“ на тълпата обясни, че не протестираме срещу етническа група, че искаме интеграцията им, че протестираме срещу случая. Но като тръгна тълпата започна да се крещи „циганите на сапун, турците под ножа“, „долу ДПС“, започнаха и нацистките поздрави. Присъствието на ВМРО и Атака също беше достатъчно дразнещо. Ето това мен ме отблъсна, а вярвам, че и доста от хората, които биха излезли.

вторник, 20 септември 2011 г.

Хепатит Б- Би Хепи



По официална статистика в България има 450 000 болни от Хепатит Б и 150 000 от Хепатит С. Тук не влиза Хепатит А, който е „болестта на мръстните ръце“. Това е официалната статистика, неофициални цифрите се страхувам, че ще нарастнат ужасяващо много. Това са 600 000 българи, болни от Хепатит Б и С. Според данните на НСИ към 2011 българите сме 7млн. и 350хил. души. Цифрите сами говорят за проблема.

Хепатитът е една от онези болести, които се случват на другите или пък чуваш за тях, но никога не ти се случват.

Хепатитът се случва бавно, неусетно почти. Просто идва денят, в който по някаква причина го разбираш и целият ти свят се преобръща.

Това се случи и с мен. На 3 юни тази година. Беше прекрасна сутрин, денят обещаваше да е мързелив. Погледнах в огледалото и видях, че очите са ми нехарактерно жълти. Вредното google диагностициране този път ме насочи в правилната посока. От тук стъпките бяха ясни- личен лекар, изследвания, болница.

Първото, което винаги се пита човек, е „откъде“. Следва въпросът „защо на мен“. Когато преминат тези питания и дойде вече здравият разум на власт в главата, идва време за борба. А тя трябва да е сериозна и отговорна. Самото имена болестта е достатъчно стресиращо.

Болните у нас са над половин милион. Има две страхотни сдружения, които се борят с тенденцията за увеличаване на броя. Още един страхотен форум към едното, където намерих страхотна подкрепа от хора, вървящи по същия път.

Това, което силно липсва, е силната популяризация на проблема. Защото това е болест, с размерите на епидемия. А не само, че се сещат медиите за проблема само в деня, посветен на борбата с хепатита , но и като че ли съществува някакво табу по темата. Разболявайки се, оказа се, че не малък брой от познатите и роднините ми са се сблъсквали от първо лице с проблема.

И нещо друго, неграмотността на журналистите по темата е потресаваща. Спомням си статия от Дарик( а аз уважавам Дарик), в която се казваше, че половин милион българи са болни от най- острите форми на болестта, а тя пък понякога протичала без симптоми.
Когато ми казаха диагнозата- остър хепатит, прозвуча ужасно. Хем хепатит, хем остър. По- късно, чрез простичък google research видях, че това е по- добрият вариант. Това в статията не го пишеше, а звучеше стряскащо. Неграмотността в коментарите на статията също беше плашеща.

Неграмотността по проблема в обществото се пренася и в медиите, което е опасно, защото те са тези, които в такава ситуация на абсолютно нехайство на здравната политика, трябва да информират гражданите за превенция. Разбира се, нехайството на здравоопазването тук се изразява в превенцията. Защото  имаме едни от най- добрите специалисти в Европа- хепатолози и инфекционисти. Лечението също е поето от Здравната каса- болничното( лечението е с модерни и скъпи препарати), за хронично болните- от части, но в по- голямата част е поето. Но превенцията, информираността липсва. Стихийните кампании не се популяризират достатъчно, а ваксината, е твърде скъпа за голяма част от българите.
Като голям плюс мога да отбележа нещо, което започва през 1992- 1993 година, а именно задължителната ваксинация на новородените. Но това се отнася само за тях. В този ред на мисли ми е интересно дали тази ваксина при новородените се подновява, както при нас са манту и всякакви други, през определен срок. Защото титърът отслабва и опасността пак се появява.

Активната част от българите се ваксинират доброволно- при информираност, при финансова възможност.

Редно е да се организира широка кампания, в която да вземат участие големите и най- следените медии в страната. Защо не и да се организира година на България, посветена на борбата с хепатита? Чрез организирани събития, семинари, флаери, безплатни изследвания( които се правят и сега между другото) на ключови места за съответния град да се постигне максимална информираност на гражданите по болестта. Строги проверки и санкции за нарушаващите хигиената на места за обществено хранене, козметични салони, фризьорски салони, а и болници и стоматологични кабинети. За да не четем глупости по вестниците, да не крием от близките си и да не се разболяват нови хора.

И ако някой си мисли, че съм прекалено критична, нека види тази карта, показваща разпространението на Хепатит Б в световен мащаб.



четвъртък, 15 септември 2011 г.


На тази дата преди 14 години...


Аз прекрачих прага на първото училище, в което учих- 135 СОУ в София. Беше едно прекрасно, почти магическо изживяване. Вълнението на родителите ми и подготовката вкъщи пък напомняше на някакъв специален ритуал, традиция някаква. Не някаква, а от огромно значение!

Не можах да спя през нощта на 14 срещу 15 септември 1997 година. Въртях се цяла нощ и си представях чудни сюжети от бъдещето ми на ученик в първи клас. Припомнях си стихотворенията, на които ме беше научила баба, защото на първия учебен ден децата в клас трябвало да казват стихотворения. По някое време съм заспала. На сутринта се събудих преди всички в апартамента и на ученическото ми бюро( вече си имах ученическо бюро!) намерих картичка. Може би тук е редно да кажа, че баща ми вече се беше постарал да ме научи да чета и пиша година- две преди да стана първолак. Та на картичката бяха нарисувани с фулмастри две кокичета и едно лале ( или може би бяха две лалета и едно кокиче)- най- прекрасните кокичета и лалета!  Вътре пък бяха най- топлите пожелания за един бъдещ ученик- написана от мама, подписана от мама и татко.

И така, на сутринта всички станаха и започнаха да се подготвят. Вълнението им сега, връщайки се отново в 97-ма година,  изглежда като че ли те ще бъдат ученици! Мама ми изглади костюмчето- червена плисирана пола с червено сако и бяла копринена ризка с жабо. Баба сложи някаква закуска- дори не помня каква беше( а имам страхотна памет), а и кой ще ти яде закуската в такъв ден! Навън беше мрачно- валеше. Тогава не ми дадоха да си взема училищната раница! Много ме беше яд! Беше толкова хубава- лилаво- синя с Цар Лъв. Спомням си, че мама ми я беше купила от едно магазинче, вече несъществуващо, на Витошка, след като си я бях избрала. Беше скъпа за времето си, но тя и я купи. Това ме беше накарало да се почувства вече едно ниво по- нагоре. Вече бях нещо като възрастен- щях да ходя на училище, да уча. Спомням си и едно нещо, което баща ми ми беше казал по повод раницата. Беше нещо в смисъла на това, че не е важно дали ще ходя с тази раница на училище или с черно пликче от пазара, а какво ще науча там. Банално, но тогава много ме впечатли. Раницата се скъса за отрицателно време, разбира се, но това не я прави по- малко страхотна- имаше две разделения и много джобове и ципове!

Та ето ме и мен- на 7 години и половина, с къса коса като момче, без два предни зъба, но с червена плисирана пола, червено сако и ризка с жабо. Държа букет от гербери в целуфан. Аз съм ученичка!!!

Тръгнахме за училището. Въпреки че беше ден, всички караха с пуснати фарове, ние също. Татко обясни, че е заради първия учебен ден. Е как пък да не се чувствам още по- специална! В двора си спомням, че имаше много хора. Имаше някакви песни, танци от по- големите, но нищо по- специално не помня от тази церемония. Докато не зазвъня звънеца! И 1“а“ клас не тръгна към училището. И аз с тях! Аз съм в 1 „а“ клас. Седнахме на чиновете в стаята- на дъската имаше слънце, пишеше „Добре дошли в училище“,  цветя, балони. Дадоха ни по хапна от питата с мед. Седнах някъде на втори- трети чин на втората редичка. Започна госпожата да говори нещо, а аз и в този момент си припомнях стихотворението от баба. Затова и не помня какво говореше госпожата. По едно време само си спомням, че отзад някъде, зад чиновете в шкафовете, извади един акордеон, на който засвири и започна да пее. След това ни прикани да кажем стихотворение или песен, която знаем. Това беше и моят миг. Първи излезе едно момче, Милен. Беше пълничко детенце, доста  срамежливо. Излезе на подиума и започна да рецитира. Запъна се по едно време, засрами се, а госпожата му каза да си седне и да излезе като се сети. След това излязох аз! Казах си стихчето, което да ме убие човек, но не мога да се сетя кое беше, и си седнах. После излезе пак Милен.

После спомените ми се губят. Спомням си, че се снимахме в двора с бабите и дядовците, а за обяд имаше нещо вкусно.

Така започна моят ученически живот! Ама пък хубав живот беше!