На тази дата преди 14 години...

Аз прекрачих прага на първото училище, в което учих- 135 СОУ в София. Беше едно прекрасно, почти магическо изживяване. Вълнението на родителите ми и подготовката вкъщи пък напомняше на някакъв специален ритуал, традиция някаква. Не някаква, а от огромно значение!

Не можах да спя през нощта на 14 срещу 15 септември 1997 година. Въртях се цяла нощ и си представях чудни сюжети от бъдещето ми на ученик в първи клас. Припомнях си стихотворенията, на които ме беше научила баба, защото на първия учебен ден децата в клас трябвало да казват стихотворения. По някое време съм заспала. На сутринта се събудих преди всички в апартамента и на ученическото ми бюро( вече си имах ученическо бюро!) намерих картичка. Може би тук е редно да кажа, че баща ми вече се беше постарал да ме научи да чета и пиша година- две преди да стана първолак. Та на картичката бяха нарисувани с фулмастри две кокичета и едно лале ( или може би бяха две лалета и едно кокиче)- най- прекрасните кокичета и лалета!  Вътре пък бяха най- топлите пожелания за един бъдещ ученик- написана от мама, подписана от мама и татко.

И така, на сутринта всички станаха и започнаха да се подготвят. Вълнението им сега, връщайки се отново в 97-ма година,  изглежда като че ли те ще бъдат ученици! Мама ми изглади костюмчето- червена плисирана пола с червено сако и бяла копринена ризка с жабо. Баба сложи някаква закуска- дори не помня каква беше( а имам страхотна памет), а и кой ще ти яде закуската в такъв ден! Навън беше мрачно- валеше. Тогава не ми дадоха да си взема училищната раница! Много ме беше яд! Беше толкова хубава- лилаво- синя с Цар Лъв. Спомням си, че мама ми я беше купила от едно магазинче, вече несъществуващо, на Витошка, след като си я бях избрала. Беше скъпа за времето си, но тя и я купи. Това ме беше накарало да се почувства вече едно ниво по- нагоре. Вече бях нещо като възрастен- щях да ходя на училище, да уча. Спомням си и едно нещо, което баща ми ми беше казал по повод раницата. Беше нещо в смисъла на това, че не е важно дали ще ходя с тази раница на училище или с черно пликче от пазара, а какво ще науча там. Банално, но тогава много ме впечатли. Раницата се скъса за отрицателно време, разбира се, но това не я прави по- малко страхотна- имаше две разделения и много джобове и ципове!

Та ето ме и мен- на 7 години и половина, с къса коса като момче, без два предни зъба, но с червена плисирана пола, червено сако и ризка с жабо. Държа букет от гербери в целуфан. Аз съм ученичка!!!

Тръгнахме за училището. Въпреки че беше ден, всички караха с пуснати фарове, ние също. Татко обясни, че е заради първия учебен ден. Е как пък да не се чувствам още по- специална! В двора си спомням, че имаше много хора. Имаше някакви песни, танци от по- големите, но нищо по- специално не помня от тази церемония. Докато не зазвъня звънеца! И 1“а“ клас не тръгна към училището. И аз с тях! Аз съм в 1 „а“ клас. Седнахме на чиновете в стаята- на дъската имаше слънце, пишеше „Добре дошли в училище“,  цветя, балони. Дадоха ни по хапна от питата с мед. Седнах някъде на втори- трети чин на втората редичка. Започна госпожата да говори нещо, а аз и в този момент си припомнях стихотворението от баба. Затова и не помня какво говореше госпожата. По едно време само си спомням, че отзад някъде, зад чиновете в шкафовете, извади един акордеон, на който засвири и започна да пее. След това ни прикани да кажем стихотворение или песен, която знаем. Това беше и моят миг. Първи излезе едно момче, Милен. Беше пълничко детенце, доста  срамежливо. Излезе на подиума и започна да рецитира. Запъна се по едно време, засрами се, а госпожата му каза да си седне и да излезе като се сети. След това излязох аз! Казах си стихчето, което да ме убие човек, но не мога да се сетя кое беше, и си седнах. После излезе пак Милен.

После спомените ми се губят. Спомням си, че се снимахме в двора с бабите и дядовците, а за обяд имаше нещо вкусно.

Така започна моят ученически живот! Ама пък хубав живот беше!